Как се отнасяте към даровете, които са ви дадени?
Защото даровете и призоваването от Бога са неотменими.
(Рим. 11:29)
Едно момиченце искало да стане велик пианист, но единственото, което можело да изсвири, било „Котешкият марш”. Независимо колко време прекарвало на пианото, това оставало най-доброто му постижение. Родителите на детето решили да го запишат на уроци при известен пианист, за да го научи да свири добре. Момиченцето било във възторг. Когато отишли при маестрото за първия урок, били посрещнати от прислужник и отведени в голям салон, в средата на който имало прекрасен бял роял. Момиченцето с възторжен вик се втурнало към него, покатерило се на столчето и започнало да свири своя „Котешки марш”. Засрамени, родителите се приближили до детето и му казали да престане, но в този момент влязъл маестрото и за тяхна изненада - окуражил го да продължи. Той седнал до момиченцето и се заслушал в свиренето му. След малко самият той започнал да свири заедно с него, прибавяйки акорди, украшения и различни музикални мотиви към баналната мелодия. Родителите не можели да повярват на ушите си. Това, което чували, било прекрасна музикална пиеса, изпълнена от дъщеря им и маестрото, чиято централна тема била същият онзи елементарен „Котешки марш”.
Много обичам тази история. Може би защото се разпознавам в момиченцето пред пианото. Не, не съм добра пианистка - останах си до „Котешкия марш”.
За книгите говоря. Много пъти хора с интерес към писането са ме питали как съм „успяла”. С риск да прозвучи непопулярно, ще отговоря така: в един момент се доверих на Бог. Ще се опитам да обясня. Никога не съм си водила дневник, но скоро в един стар бележник открих нещо като опит за такъв. Записките са отпреди десет години и има само две дати:
5 декември 2004 г. ...Обградила съм се с книги – никога не знам какво точно ще ми се чете в даден момент. Сега съм на 19 стр. от книга на Ъпдайк - един свещеник току-що изгуби вярата си в Бог... Не смея да продължа. Дали и аз затова не намирам призванието си?...
11 декември 2004 г. ...Винаги съм искала да напиша книга, но не смея. Чудя се на всички, които след Достоевски са се осмелили да го направят... Та какво ново и различно бих могла да кажа на хората?
Мисля, че е нормално за всички ни понякога да се чувстваме нищожни. Да се съмняваме, че можем да направим нещо стойностно в живота ни. Но... ето това момиченце пред пианото, с неговия прост „Котешки марш”.
Аз разбирам притчата така: маестрото е самият Бог. Той е наясно какво изпълва душите ни с радост и ни подтиква да упорстваме да „свирим”. Слуша ни и ни окуражава, защото от Него са талантите ни. Той ни казва: „Продължавай да свириш и ако обичаш - направи Ми малко място да седна до теб. Може да ти се струва невъзможно, но Аз мога да ти помогна твоят стремеж да се превърне в нещо прекрасно. Довери Ми се”.
Ето това направих аз. А останалото откривам в думите на Ерма Бомбек*: „Когато застана пред Бог в края на живота си, много се надявам да не ми е останала дори частица талант, за да мога да Му кажа: Боже, използвах докрай всичко, което си ми дал“.
*Американска писателка хуморист. - Б. а.
***
Къде е Бог?
Царството Божие е вътре във вас.
(Лука 17:21)
Едно семейство имало двама синове. Братята били големи палавници. Постоянно правели бели и от тях можело да се очаква всичко най-лошо. Родителите им опитали какво ли не, за да ги вразумят - но напразно. Накрая, като не могли да измислят нищо повече, напълно отчаяни, те се обърнали към местния свещеник за помощ. „Може б, ако открият Бог, ще се вразумят”, казали те на отчето и той се съгласил да говори с момчетата, стига да не е с двамата наведнъж. Родителите завели първо по-малкия си син в църквата. Обещали му, че скоро ще се върнат да го вземат, и се прибрали у дома си. Момчето се настанило на един стол срещу дядо поп и известно време двамата се гледали мълчаливо. Най-накрая отецът благо попитал:
- Кажи, синко, знаеш ли къде е Бог?
Момчето не отговорило нищо. Просто си седяло на стола, сякаш въпросът не се отнасял до него.
Свещеникът придал по-строго изражение на лицето си и след малко отново попитал, вече с по-твърд тон:
- Момче, знаеш ли къде е Бог?
Този път хлапето се размърдало на стола, но отново не проронило нито дума. Мълчанието на малкия и отказът му да разговаря с него започнали да дразнят свещеника и третия път той процедил остро през зъби:
- Отговаряй - къде е Бог?
За негова изненада, вместо да отговори на въпроса му, момчето рязко скочило от стола на земята, плюло си на петите и избягало от църквата яко дим. Хлапакът тичал през целия път до вкъщи и щом стигнал, отворил вратата със замах и се провикнал:
- Брат миии... Загазихмееее... Бог е изчезнал и мислят, че ние сме виновни!
Спомням си, че като млад богослов доста спорех. Опитвах се да убеждавам в съществуването на Бог тези, които пък се опитваха да убедят мен в несъществуването му. Често извисявах глас, когато ми задаваха въпроса „Къде е Бог?”. Сякаш с по-високия си тон можех да се оправдая, понеже аз също се чувствам обвинена за изчезването Му. Постепенно разбрах, че да споря няма смисъл. Защото, ако Бог обитава в сърцето ми, дори и на най-скришното място, всички ще Го видят.
Има един уникален съвременен руски светец – св. Лука Войно-Ясенецки (1877-1961). Удивителна личност – известен хирург, приел монашески сан. Преподавател по медицина и духовен отец, който ръководел с вещина както катедрата по хирургия в университета, така и епархиите, на които е провъзгласяван за архиепископ.
На снимки от съветско време може да се види облечен в расо старец, с дълга посивяла коса. Този хем епископ, хем съветски професор е работил всеотдайно почти четиридесет години във времето на руския комунистически режим. По неговите книги са учили поколения съветски хирурзи. Произнасял е проповеди за спасението на душата и заедно с това е чел лекции по гнойна хирургия.
Той поставял болния на операционната маса, прочитал над него молитва, прекръствал себе си, лекарите, сестрите, помазвал с йод мястото, където трябвало да се реже, и хващал скалпела. Неговите операции винаги били сполучливи и казват: дори обречените се съживявали. А хората се чудели - науката ли му помага, или Бог, и то във времена, когато заради вярата преследвали и убивали?!
Разбира се, нямало как да му се размине – св. Лука бил заточван няколко пъти в Сибир. Когато започнала войната, той помолил, като специалист по гнойна хирургия, да бъде изпратен да помага на фронта, като заявил, че след края на войната ще се върне в лагера. Молбата му била удовлетворена. Говори се, че ранените войници настоявали да ги лекува единствено той, защото по неговите молитви и най-страшните рани заздравявали. Когато войната приключила, лекарят получил медал. Епископът бил върнат отново в Сибир... И ето че стигам до случката, заради която ви разказвам всичко това. Историята е автентична, съхранена в запазен разговор на епископа с агент на ЧК (КГБ) в Ташкент:
- И къде е Бог, Войно-Ясенецки? Да не би да сте го виждали? - попитал известният като „Зловещия Петерс” агент.
Свети Лука отговорил просто:
- Действително – не съм виждал Бог. Но много пъти съм правил мозъчни операции и когато съм отварял мозъчната кора, никога не съм виждал ума. И съвестта също не съм виждал...
***
Милостиви ли сте?
Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем.
(Мат. 5:42)
Преди време една приятелка ми каза, че повече няма да дава милостиня на просяците по улиците. Беше видяла как едно ромско дете, просещо пред църква, отишло зад ъгъла и дало събраните стотинки на опърпан мъж, вероятно баща му, който пък след малко излязъл от близкия магазин с шише ракия. По този повод се сетих за следната история:
Мъжът на една жена починал. Въпреки че било по време на война и имало голям глад, тя, вместо да ги разпродаде, раздала всички вещи на покойника, а за себе си оставила само едно негово топло палто, което двамата купили още преди войната.
”Нека ми бъде за спомен” - решила жената.
Тя живеела сама. Тежко й било, пък и скръбта по мъжа й не минавала, но се справяла някак, най-вече като се уповавала на Бога.
Веднъж, тъкмо се прибрала от нощна смяна, чула, че на входната врата се хлопа. Отворила и видяла, че на прага стои клошар. Била люта зима, а човекът, който изглеждал премръзнал, я помолил:
- Моля ви, дайте ми някоя дрешка!
Жената поклатила тъжно глава:
- Нямам нищо, добри човече. Отдавна раздадох всичко, което остана от покойния ми мъж.
- Моля ви, потърсете - настоял мъжът, - може и да намерите нещо за мен! Заради Христа и моля!
„Та нали всичко раздадох - помислила си жената, - а за себе си оставих само онова палто. И с него ли да се разделя?! Съжалявам, но няма да го дам”, твърдо решила тя, но изведнъж се засрамила: „Този нещастник стои на студа и ме моли в името на Бога... Гладен, гол... Да, ще му дам палтото, заради Него”.
Отворила раклата, извадила прилежно сгънатото палто, целунала го като за сбогом и го занесла на човека:
- Носи го със здраве!
- Благодаря ти, жено - казал бездомникът. – Да сподоби Господ с Царството Небесно твоя покойник!
Тръгнал си той, а жената крачела из стаята и не можела да си намери място. От една страна, се радвала, че заради Господа е дарила палтото, от друга страна, й било мъчно, че се е разделила с последната вещ, останала от мъжа й. После изведнъж си спомнила, че няма хляб, взела последните купони за храна, облякла се и тръгнала към пазара.
Както вървяла, изведнъж видяла същия клошар, който я бил посетил по-рано, да стои до един мъж, който стискал палтото на мъжа й под мишница и броял пари. Явно клошарят тъкмо го бил спазарил.
Жената ахнала – не можела да повярва на очите си. Просякът пък взел парите и тръгнал право за сергията, където продавали алкохол. Жената не издържала и се разплакала – в името на Бог дала последната скъпа за нея вещ от покойния си мъж, а тя била продадена за шише ракия.
Купила хляб и се върнала у дома толкова разстроена, че нямала сили да прави каквото и да било. Легнала на дивана, завила се презглава с едно старо одеяло и заридала неутешимо. По някое време, изтощена от сълзите, заспала. И изведнъж чула, че някой влиза с тихи стъпки в стаята и спира до главата й. Отметнала тя одеялото да види кой се е промъкнал така и замръзнала – пред нея стоял самият Христос...
Сърцето й се разтуптяло, разтреперила се, а Господ се навел към нея, притиснал до сърцето Си ръката на жената и ласкаво й казал: „Твоето палто е на Мене”.
И наистина, палтото на мъжа й, същото онова, което дала на клошаря в Негово име, било на гърба на Господ. И в същия миг се събудила...
Когато бях малка, най-много обичах мама да ми чете приказки. Любимата ми приказка беше „Хубавка и чудовището”. Не знам дали защото мама ми я разказваше толкова артистично, но винаги заплаквах от радост на момента, в който добротата и милостта на Хубавка побеждават отвращението й от вида на чудовището и за да го върне към живота, тя му дава сърцето си.
„Любовта не заварва някого най-прекрасен – тя го прави такъв”, казват светите отци.
Преди време четох история за поет, който публикувал стихотворение, озаглавено „Любовта стига”. Под него някой написал краткия коментар: „Не, не стига”. Мисля – знам защо. Във всеки от нас има по нещо, което може да бъде изобличено, което не е за харесване, за да не кажа, че изобщо не може да бъде обект на любов, ако сме искрени. Да се принуждаваме да обичаме всичко във всички - не абстрактно, а истински, в конкретните проявления на дадения човек, с всичките му наистина недостойни за обич действия, привички, особености и дори физически характеристики, според остроумното сравнение на един любим писател, е като да караш човек да харесва вкуса на мухлясал хляб или звука на дрелката. Именно милосърдието е този инструмент на сърцето, който поправя това несъответствие. „Лесно е било едно време – казва Радой Ралин. - Имаш две ризи, даваш една на ближния си. Сега понякога е драма – ризи колкото щеш, ближен няма.” Милосърдието превръща чуждия в ближен. То прави падналата човешка природа отново достойна за обичане. То превръща любовта от умозрение в конкретно любовно действие – на грижа, търпение, толерантност и щедрост.
В този смисъл всяко проявено от нас милосърдие, независимо как се използва от човека, към когото е насочено, когато излиза от сърцето ни, бива приемано директно от Бог.
Не забравяйте благотворителността и щедростта, защото Бог благоволи към такива жертви (Евр. 13:16), наставлява апостол Павел. Защото: По-блажено е да се дава, отколкото да се взима (Деян. 20:35).
Това, че някой е злоупотребил с нашето милосърдие, не е наша грижа. За измамниците в Писанието има друг текст:
Недейте се лъга – с Бога не можеш да се подиграеш. Каквото посее човек, това и ще пожъне (Гал. 6:7).
***
Колко силна е любовта ви?
(продължение)
Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът.
(Бит. 2:24)
Един мъж се обърнал към Бог с въпроса:
- Боже, защо си направил Ева толкова красива?
- За да можеш да я обикнеш – отвърнал му Бог.
- Но защо понякога тя прави такива глупости? – задал нов въпрос мъжът.
- За да може и тя да обикне теб – отговорил му Бог лаконично.
Сетих се за този виц, докато четях следната притча:
Живели мъж и жена – най-обикновено семейство. Животът им бил като на хиляди други – работа, дом... Ден след ден се прибирал съпругът в дома си след работа, лягал на дивана с вестник в ръка или сядал на фотьойла пред телевизора с дистанционното. През това време съпругата приготвяла вечерята. Готвела и мърморела как мъжът й за нищо не става, как не я зачита за човек, как се е превърнала в слугиня и всичко лежи на нейните ръце... Поне да изкарвал повече пари, а той... Хич не му допадало на мъжа това мрънкане, но търпеливо мълчал. Въпреки че на моменти едва се сдържал да не й каже да се погледне в огледалото и да види на какво е заприличала. Защото, когато се запознали, била съвсем различна – стараела се да изглежда добре, била мила и усмихната.
Един ден съпругата се развикала:
- Мързел такъв, върви поне да изхвърлиш боклука!
Съпругът взел кофата и излизайки на улицата, се обърнал към Бог:
- Боже, това моето живот ли е? Това ли е съдбата ми – да остана до края на живота ми с тази жена, която е на път да се превърне в грозна и проклета бабичка?
Изведнъж от небето се разнесъл глас:
- Мога да ти помогна, но ако веднага превърна жена ти в прекрасна богиня, съседите ще започнат да задават въпроси. Няма смисъл да привличаме вниманието им. Затова постепенно ще подобря характера и външния вид на съпругата ти. Но и ти трябва да се постараеш, защото, ако ще живееш с богиня, трябва да бъдеш на нивото й.
Мъжът много се зарадвал. Бил готов на всичко заради богинята, която Бог му обещал. Единственото, което го интересувало, било кога ще започне промяната.
- Аз започвам веднага – отвърнал Бог. – Само че промяната ще става постепенно, както се разбрахме.
Върнал се вкъщи мъжът, седнал на дивана, взел вестника, но не можел да се съсредоточи в четенето. Пуснал телевизора, но дори и мачът не му бил интересен. Нямал търпение да види дали жена му се е променила някак. Влязъл той в кухнята, застанал зад нея и започнал да я разглежда, а тя, като усетила погледа му, неволно вдигнала ръка да оправи косата си и го попитала:
- Защо ме гледаш така?
Мъжът, като не знаел какво да отговори, произнесъл смутено:
- Мислех си, че мога да ти помогна, като измия съдовете...
- Ти? Съдовете? Да ми помогнеш? – започнала да повтаря невярващо съпругата, докато сваляла мръсната си престилка. – Аз вече ги измих.
Съпругът забелязал, че по бузите на жена му се появила приятна руменина. Взел кърпа и започнал да подсушава чиниите. Сетне, за изумление на жена си, й отстъпил най-хубавото място на дивана. Тя го гледала недоумяващо, а той, мислейки си за настъпващото преобразяване, я попитал как се чувства? Светнала от радост, съпругата му заразказвавала как е минал денят й.
На следващия ден мъжът се прибрал вкъщи след работа почти на бегом. Много му било любопитно колко се е променила жена му за един ден. Но изведнъж му хрумнало, че ако тя вече се е превърнала в богиня, той хич няма да бъде на нивото й и за всеки случай минал да купи букет цветя – за да не се изложи. Когато се прибрал у дома, без малко да получи инфаркт. Когато позвънил, съпругата му отворила вратата, облечена в хубава рокля, с красива прическа и сякаш изглеждала подмладена. Той неловко й протегнал цветята. Жената ахнала, свела кокетно ресници и поела букета с усмивка. „Колко са красиви ресниците на богините”, помислил си мъжът. И в следващия миг видял, че масата е красиво сервирана, със запалени свещи, чаши, пълни с рубинено вино, а във въздуха се носел ароматът на вкусна вечеря.
Седнали двамата на масата, но съпругата изведнъж скочила с думите:
- Прости ми, скъпи, забравих да ти включа телевизора. И днешния вестник съм ти купила...
- Няма нужда от телевизор – спрял я съпругът. – И вестници не ми се четат в момента – и без това всеки ден пишат едно и също. Искам да те попитам, понеже утре е събота, какви са плановете ти?
- Защо? – изненадала се жената.
- Понеже в службата ни предлагаха билети за театър и аз взех за нас. Искаш ли да отидем? А преди това можем да се разходим по магазините, за да си купиш нещо – някоя нова рокля, „подходяща за богиня” – едва се сдържал да не изръси, но вместо това казал „подходяща за театър”. Докато говорел на жена си, мъжът не можел да откъсне очите си от нея – тя сякаш се преобразявала с всеки изминал миг и ставала все по-прекрасна. Лицето й сияело, а очите й блестели. Както му обещал Бог, жена му се превърнала в истинска богиня. А единственото, което занимавало щастливия съпруг, било дали ще бъде достоен за нея.
Смисълът на това продължение на темата за любовта между мъжа и жената е, че думите на ап. Павел жените да се покоряват на мъжете си „като на Господа” съвсем не са празни приказки. Всъщност той има предвид точно това – че у дома си мъжът трябва да бъде Бог. И не в балканския, ориенталски смисъл на думата, а именно в контекста на горната история. Ако иска богиня у дома и ако тя е „плът от плътта му и кост от костите му”, мъжът-Бог има отговорността да помогне на жена си да разгърне своята божественост:
Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича. Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява (Ефес. 5:28-29).
В една православна беседа за брака, която прочетох преди време, ми направи голямо впечатление какво отговорил един духовен старец от Атон на мъж, който се оплаквал от жена си - че не го слушала и не му се покорявала, както е заповядано в светите текстове. Старецът просто го попитал:
- А ти, ти държиш ли се като Христос?
Този простичък въпрос изведнъж ме освободи от цялото онова раздразнение към текстовете на апостол Павел, което изпитвах години наред. Защото, ако съм обичана от мъж така, както обича Христос, нямам нищо против да се покорявам – да се отдам напълно и с цялото си същество. И със сигурност много ще се боя – не да се страхувам както слуга от господаря си, а както само истински обичаната и обичаща жена се страхува да не оскърби любимия си. Да не загуби неговата любов, доверие, закрила и уважение. Защото, както пише свещеник Йоан Карамихалев, в брака става преобразяване на човека, разширяване на неговата личност. Човек придобива ново зрение, ново усещане за живота, нова пълнота. А те дават чувството за завършеност, цялост и удовлетворение, което ни прави по-богати и по-мъдри. Това е „доброто” на съюза между мъжа и жената. Това е тържеството на любовта.
